– Направете ме паметник тогава! – тросна се старият метален контейнер и хлопна капака си пред носовете на хората в оранжеви гащеризони. Беше толкова начумерен, че не забеляза как прищипа една клонка на акацията, надвесила се загрижено и донякъде любопитно над съседа си. Горката се сгърчи от болка – идеше й да пищи, да рита – но не издаде и звук. Нейното беше нищо в сравнение с болката на контейнера. Бяха дошли да го отнесат завинаги от любимата му улица.

Той се съпротивляваше с всички сили. За него нямаше логика изведнъж да стане ненужен. Да се превърне в парче метал, което щяха да изхвърлят на някое бунище за присмех на лешоядите и бездомните песове? Позор! След толкова години вярна служба на човека – невъзмутимо останал на пост въпреки мръсотията, с която бедни и богати жители на квартала непрекъснато го затрупваха; въпреки пренебрежението на стари и млади; въпреки подритването от пияници и вечното местене насам-натам от отчаяни шофьори! – днес той трябваше да се сбогува с целия си понамирисващ и изпълнен с ежедневни превратности живот. Дори дразнещото любопитство на досадните улични котки започна да му домилява.

Разбираше, че всичко това ще му бъде отнето. Бързо и неусетно – като бучка лед върху натъртено коляно – цял един малък свят щеше да се изпари, да остане в миналото. Контейнерът не знаеше дали ще има на кого да разказва хубавите си спомени. Всъщност не беше сигурен дали въобще ще има желание да споделя с когото и да било. С някоя ръждясала пералня от времето преди да измислят омекотителя? Тя сигурно щеше да нададе ухо – разсеяно и водена не от съчувствие, а от носталгия по далечната бушуваща младост в любимия дом и влажното сенчесто ъгълче в килера...

– Нямаме избор – отсече единият оранжев и посегна към дръжката на контейнера. Строгият поглед и гъстият мустак на лицето му показваха, че няма връщане назад. – Хващай го и да се приключва! – подвикна той на някакъв младок с татуиран “ом” на лявата предмишница. Младокът се приближи към дръжката от другата страна, свали слушалката от дясното си ухо и, сочейки с нея към контейнера, подхвърли някак между другото:

– Шефе, това нали е метал?

– Е? – попита мустакатият припряно.

– Имам жълто в колата.

– Жълто около устата имаш ти! Хващай дръжката веднага!

– Не бе, шефе. Жълто! Жълто за метал!

– И?

– И пластмаса! Йес, йес, йессс! – Втурна се към колата, отвори багажника и затършува трескаво. Извади някакъв спрей с боя и здравата го разклати. През цялото време си тананикаше весело. Върна се при контейнера, направи знак на останалите да се отдръпнат, пъхна отново слушалката в ухото си и за нула време нашари онемелия контейнер в яркожълто.

След като огледа с доволна усмивка творението си от всички страни, младокът привика мустакатия на помощ.

– Да се приключва! – ухилен до уши, той поведе шефа си към пътната врата на близката къща и я отвори с крак. – Стопанке! – провикна се той и се огледа наоколо. – Ето тук ще го сложим, зад мрежестата ограда. Ще се вижда отвън, но няма да го бъркат с кофа за боклук.

Стовариха контейнера на избраното място. От къщата излезе възрастна дама и плесна с ръце:

– Жорко! Излез, бабе! Един батко ти е направил къщичка на двора.

Щом видя сбъднатата си мечта, хлапето подивя от радост.

Няколко дни по-късно жълтата къщурка стана терен за велики дела и смели приключения. Кварталните котки от време на време идваха там, за да родят малките си. Жорко растеше. Купуваше мляко в пластмасови бутилки и хранеше котенцата с биберон, докато започнеха да щъкат сами из двора. На майката носеше избрана храна в консервени кутии. Старателно събираше опаковките и ги изхвърляше в жълтия новак на улицата, който всеки път изпъчваше гърди. Единствено пребоядисаният метален контейнер можеше да знае, че новакът тайно се надява на старини да носи табелка като неговата: