Каквото и да си говорим, проблемът с дребните у нас въобще не е дребен проблем.

“Дали нямате по-дребни?”

Един чудесен начин да те накарат да пребъркаш джобовете си. Любезната покана предизвиква готовност да съдействаш на горката продавачка, на която някой й ги е “обрал всичките, току-що”. Ровиш по невероятни места за проклетите левчета, ставаш вир-вода като в пробна през юли, опашката зад теб нервничи – за капак и трамваят точно сега е подранил – но дребните са потънали вдън чанта! През това време установяваш, че: телефонът ти не е устойчив на падания от 1 метър височина; новата блузка не е толкова хип с бримката, тръгнала от закачилата се за нея халка на кръчодържателя; джебчийките вече са ти докопали портфейла и са профукали уликите до стотинка (а паспортът ти ще бъде намерен на местопрестъпление след два месеца някъде в Централна Италия). В суматохата забравяш за билета, за трамвая, за приятната вечер и за рождения ден на вуйчо си, който в отговор затръшва завинаги вратите на празната си триетажна вила на северното черноморие пред носа ти.

Надали има друга страна, в която липсата на дребни пари да е повод за толкова ядове, издевателства и стрес за обикновения човек. Наистина, нахално е да искаш да развалиш 100 лева за едни дъвки или вестник. Но нека да сменим паричната единица за миг и да отидем да я похарчим “локално”. Става чудо. Изчезва всяко мръщене, припряност и – най-вече – критичност. Почва едно спокойно отброяване на рестото, съпроводено от непринуден разговор – как да не въздъхнеш с облекчение? Та ти не си престъпник! Не си идиот, не си дебил, не си нищо от тоя спектър. Просто имаш МОП. Моментно окрупнен портфейл.

Все се чудя защо посрещаме с искрено неудобство фразите “нямам да ти разваля”, “ще ме оставиш съвсем без дребни”, “сега отваряме”, “тъкмо застъпих на смяна” и прочие (при повече късмет), когато единствената цел на влизането в продавачница от някакъв вид е да оставим част от авоарите си в нея. Не да слушаме неодобрителни коментари и да се червим без вина. А всъщност е близко до ума как сме стигнали дотук: защото като клиенти сме същите мекотели, каквите сме и като граждани. Усещат, че могат да си правят с теб каквото си пожелаят, номерът минава и ти за пореден път си публично направен на две стотинки (защото ги нямаш!) от някой квартален устатко, завършил школата на живота още докато ти си се готвел за кандидат-студентските изпити. За едните дребни или ситни или точни или стотинки – както и да ги наречем, по-мили няма да ни станат.

По едно време се опитвах да си обясня този анти-търговски феномен с намаляването на оборотните монети поради наличието на голям брой машини за напитки и храни. Нали работят с монети. Имам познат, който разчита на такава машина за обяда си и щом види заветната левова монета в ръцете на познат, почти се подмокря. От немай-къде е готов да разменя двулевки за един “железен” грош. Само че такива машини у нас са сигурно 5% от това, което има по света. Знаете – навън е пълно с машини за всичко: билети за (между)градски транспорт, за гардероб, тоалетна, цигари, презервативи, моментални снимки – каквото ви хрумне, при това са на всяка крачка. Даже и машини за дребни си имат хората! Ние дребни нямаме, те машини измислили!

Нещо много куца тази хипотеза.

Така или иначе, проблемът у нас не е от вчера. Легендите разказват за щедър таксиметров шофьор, който се е отказал от заплащането, защото е проявил разбиране към притеснен нов татко, хукнал към родилния дом. Или за продавач на павилион, давал без пари кибрит, чашка или друг артикул на цена 0.05 лв., за да не си прави труда да разваля петачка. Ако тези случаи са останали в народната памет, то е само защото се броят на пръсти.

Иначе всеки ще може да цитира поне 3 случки от личния си живот, в които е търчал като смахнат от будка на будка, молил е да му развалят пари или да му продадат, мътните го взели, нещо съвършено ненужно – с едничката цел да запуши устата на крайно раздразнения бакшиш, който на това отгоре математиката си я знае на фарси и неговият брояч отчита 4 лева като 3,15. А ти си будалата, който си е глътнал граматиката, козирува и чупи пръсти. Няма смисъл повече да бързаш за служебната среща, където и без това ще ти откъснат главата, преди да си отворил уста за оправданието.

Да нямаш дребни в определени ситуации може да прекрои не само програмата ти за деня, но и доста по-сериозни планове.

Може да звучи преувеличено. Сигурно въобще нямаше да ми хрумне да напиша всичко това, ако преди две години не изпаднах в ситуация, където реакцията на хората ме втрещи. На път за работа пред очите ми стана тежък инцидент с двама велосипедисти без протекция, които имаха травми по главите. Въпреки че се съвзеха, по всичко личеше, че първата им работа е да отидат на преглед. Отказаха линейка – добре били. Освен това нямали пари. Най-фрапиращото беше, че отказаха и таксито, което спрях със заръката да ги закара до “Пирогов”. Обяснението: десетте лева, които им давам да платят, са “много едри и шофьорът ще направи проблем”. Нямам други и обсъждането е приключено. Чувам дружелюбния сарказъм на Вили Казасян отгоре: “Най-много мразя да ми дава акъл човек, който току-що си е паднал на главата”.

Прекалено е.

В последно време забелязвам една още по-тревожна тенденция: масово-насаденият ужас от липсата на дребни се използва манипулативно до безочие от монополиста с тримесечното отчитане. Как ли? За отклоняване на вниманието от астрономическите суми, които клиентите плащат под заплахата да им бъде прекъснато захранването. Представете си каква наглост: при сметка от 350 лева с болка в душата броиш четирите потни стотачки, а касиерката избучава възмутено и припряно: “Ама дайте ми точни пари!”

Кажете – не е ли прекалено?

Ставам лоша. Новата ми резолюция е да се отказвам от покупката всеки път, когато ми направят от едрите пари проблем. Ще пуша по-малко някоя вечер, ще бъхтя пеша, ще пропусна тук-таме някой хранителен боклук, ще мога и без. Не може да продължава повече така.

Има ли други “за”? Едрите пари, имам предвид.

една от любимите ми теми!!
току що трябваше да тичам да разваля, за да си платя таксито, защото той "току що излиза"! В магазинчето си купих куп неща, които не са ми необходими точно сега, а продавачката (за да не е по-назад от бакшиша) ме попита: "Е, нямате ли по-дребни?" Класика, всекидневна при това!!!

съм ЗА! ;)

Да свеки казва че няма пари. Пък всеки големи ги вади /банкнотите/ ...

Вече така съм се изнервил от проблема с дребните и точното, че правя скандали или не си купувам нищо. Безочието на търговците стига до там, че когато си купуваш нещо за 2,50лв. и даваш банкнота от 5лв. те питат: "По-дребни нямате ли?

нищо като нямат да ми върнат. и винаги се учудвам как може продавачите не изпитват никакво неудобство от това, че не са се подготвили за подобен проблем. любими са ми таксиметровите шофьори и винаги гледам да имам дребни, защото те никога нямат.

Истинско удоволствие да се чете. Откакто живея в чужбина не съм се сблъсквала с проблема, но описанието е толкова живо, че изживях наново ужаса да се озовеш в седем сутринта на гарата в друг български град със столевови банкноти в джоба - умираш си на място от глад, кофеинова недостатъчност и невъзможност да се снабдиш с транспорт.

Като правят проблеми, връщам покупките и си тръгвам. После ме познават :)

и аз вече няколко пъти пробвах това. а другият ми успешен подход е следният: съвсем любезно и с леко шеговит тон изтърсвам "нямате право да ме изнудвате за дребни" или някаква версия на това според ситуацията.

днес даже на една позната магазинерка й казах, че съм от кампанията за спиране на тормоза за дребни пари и тя намери това за забавно.

много правилно казваш: "после ме познават". това облекчава живота - значително.

чувайте ми думата: заедно ще успеем! :)