Чуя ли фразата "служебни отношения", направо ми настръхва косата.   Имам достатъчно наблюдения, за да знам: това не са човешки отношения. Или може би са, доколкото лицемерието е такова.   Писна ми от чудесни колеги, които:   - тичат за подарък в последните 5 минути преди почерпката в офиса;   - след 5-6 години изкарани в една стая не знаят най-простите факти за личния ти живот, например: имаш ли връзка в момента, в кой квартал живееш, какъв алкохол предпочиташ;   - разбират за бременността на своя колежка в петия й месец;   - не разпознават гласа ти, когато звъниш в офиса от вън;   - най-любезно приемат съобщения за теб и после забравят поне една бележка с името да ти оставят на бюрото;   - дотолкова уважават личното пространство, че очевиден проблем като домашното насилие върху член на екипа се пренебрегва до момента, в който вече няма смисъл да се обсъжда: нещата са станали непоправими;   - не искат да ти се бъркат в личното пространство и затова чакат да мине половината работен ден, преди да се обадят и да проверят какво става с теб; ти си се тръшнал от поредния вирус и едва дишаш, гаджето ти е в чужбина и няма кой едни носни кърпи да ти донесе.   Всичко това се случва в един сплотен колектив от млади и интелигентни хора.   Вече почвам да си мечтая за една разпасана команда от дъртаци с ниско образование - може би ще има поне някаква човещина?

Да знаеш много си права. Аз като работя с изключително "високообразовани" и "високоинтелигентни" хора по цял ден я си кажем по 2-3 изречения, я не. Не издържам вече.

а защо нискообразовани? задължително ли е?

по-скоро "арогантни и зле-възпитани" ?